БЛОГ НА НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ - ПЛАШКОВ :: Отражение – роман

“Светът е огледало, от който те гледа твоето
собствено изображение. Хвърли към него тъжен
поглед, и срещу теб погледне мрачно лице; но
който се смее заедно с него, тай ще е намерил в
него весел и сговорчив другар.“

У. Текъри

Иван Георгиев беше млад човек, който имаше своите амбиции и желания. Решаваше ли да постигне нещо в живота, не се отказваше, независимо от пречките, които съществуваха. Беше 28-годишен, не много висок, с гъста катранена, сресана назад коса, тънки плътни вежди, правилен нос и приятно матово, красиво лице. Стройната му атлетическа фигура и мъжка чаровност омайваха нежния пол.
Работният му ден бе към своя край.
Офисът и отдела към фирмата му се намираха в централна зона на Варна. След работа реши да се разходи.
Колежката му Валя усети намерението на Иван и попита:
- Може ли да изляза с теб и пием по едно кафе? Предполагам, че няма да ми откажеш.
- Разбира се! Няма! – и на лицето му се появи редовната откровена усмивка.
Той беше от тези работодатели, които не спазваха дистанцията, която обикновено я имаше навсякъде. Държеше се като приятел със служителите си. Независимо от това, изискваше всеки да спазва задълженията си.
- Ще тръгваме ли? – попита с чаровна усмивка Валя.
- Да тръгваме!
Вървяха по посока центъра. Иван я обходи с поглед и се усмихна шармантно.
- Скъпа приятелко, днес си особено красива… та чак сърцето ми спира! А и видът ти е божествен. Надявам се да не ни види някое твое гадже и да си изпатя?! – каза той и се усмихна.
- Благодаря ти! Трогната съм от комплимента! Колкото до другото, нямам сериозна връзка – на лицето щ се появи красива усмивка – Къде ще ходим?
- В кафенето срещу „Валентината”.

Избраха самостоятелна маса, за да разговарят, без да бъдат обезпокоявани. Валя беше с кестенява коса, кафяви очи, с фино почистени и очертани вежди. С прекрасния си вид привличаше мъжките погледи.
- Какво ще пиеш?
- Двойно кафе с кола – отговори тя и намести кокетно косата си.
Иван я обходи с поглед. Очите му излъчваха приятна и закачлива усмихва без да отваря устни.
- Ти какво…? – попита тя с предизвикателен поглед.
Направи подобно движение с раменете, приповдигна леко брадичка, а очите се свиха енигматично.
- Аз ли…? Предизвикваш ли ме? Нека да е така, готов съм да ти отговоря както пожелаеш.
- Скъпи, какво искаш да кажеш?! – попита учудено, а усмивката щ беше привлекателна.
- Добър въпрос. – отговори замислен – Можеш да си отговориш сама.
- Добра идея. Не ми е трудно да го направя. В природата ми е да усещам нещата и винаги съм се справяла.
- Предполагам, че имаш достатъчно развинтена фантазия и въображение – каза той със закачлива усмивка. – Нали, скъпа? Ще чакам!
- Аз също. Приемам предизвикателството.
Минавайки край тях, сервитьорката прие поръчката, която бе изпълнена с малко закъснение.
- Иван си поръча водка „Борзой” и кола.
- Наздраве! Пожелавам ти много късмет и щастие в живота!
- Благодаря ти! – втренчи поглед в него и продължи – Пожелавам ти да откриеш истинската любов, която да осмисли живота ти!
- Досега никой не ми е отправял такова пожелание – отговори той с настроение.
- Извини ме, но ще ти кажа следното! Внимавай какво търсиш и искаш, и особено с хората, с които общуваш.

Думите щ притесниха Иван. Очите и мисълта щ проникваха в неговата същност. Душата му бе като отворена книга. Валя отпи от колата, след това разтри челото и слепоочията си.
- Прощавай! Знам, че не си ме питал за тези неща, но…
- Ти-и-и, какво…!? Да не си гадателка?!
- Моля те, прости ми! Нямах желание да те засегна! А колкото до другото, имам такава дарба.
- Добре-е-е, добре! – натърти той, потвърждавайки с ръце – Прощавай, красавице!
- А колкото до другия разговор, който не довършихме преди малко, какво означава? Да не е игра на думи?! Ако е така, би било подигравка с чувствата и личността ми. Искам да знаеш, че те обичам и имам нужда от теб! Винаги се старая да прикривам чувствата си, когато съм на работа, понеже не е редно… А освен това си ми шеф. Може би ще трябва да си търся друга работа.
Замълчаха.
Слънцето припичаше на прибежки, понеже от време на време го закриваха плаващи облаци.
От вътрешността на заведението се чуваше приятна музика, която галеше слуха като коприна.
Иван не откъсваше поглед от събеседничката си, а дишането му бе неравномерно. Прехапа и навлажни устни. Сетне въздъхна.
- Чуй, Валя! Първо, ти започна разговора с предизвикателство, понеже те обхождах с поглед, поради твоята привлекателност. Присъщо е… Аз също изпитвам чувства към теб, които са по-различни от твоите. Уважавам те много и обичам като добра приятелка, но нищо повече. Аз също те желая, но не мога да се обвържа с теб за цял живот! Разбери ме! Не желая да ти давам празни надежди. Пожелаваш ми да открия жената на живота си, а после… Сигурен съм, че ме разбираш… ако… Колкото до работата ти, не е необходимо да напускаш, понеже си ми необходима като специалист.
- Благодаря ти, скъпи! Сигурна съм, че тази вечер ще изкараме с голямо удоволствие до утре сутринта. – каза тя с привлекателна усмивка.
- А ти си толкова сладка и привлекателна хитруша, че не мога да ти откажа! Ако знаеш каква палавница си! – и редовната усмивка цъфна на лицето му.
След вечеря изкараха страхотна нощ, изпълнена с много страст.